и тъй, този блог май е на затриване... просто му мина времето, предполагам.

няма да го затривам съвсем окончателно, защото ако го направя, вероятно ще бъда много злобно гъделичкана, затова ще го оставя просто за протокола, но да се знае, че е официално закрит.

хайде честито му влизане в историята. xD

чао. =)

Savatage - Surrender

When in your life did you surrender
Late in the night do you remember

What were the dreams that you betrayed then
Would you go back if you could save them now

Did you believe there was something more
Waiting behind some forgotten door
Or was that all long before

You felt the pressure grow inside your brain
Where every nerve is on fire
You start to wonder if you're going insane
It's not a fate you desired

Time is running down

Moments of reason that we hope to find
Are we a thought somewhere in god's mind
A work of art that he has never signed

No

Children and mirrors have no memory
They reflect us for that is all they see
They are the us that is still yet to be
And so we carry on

The clock is ticking and your growing afraid
That the end will be violent
You walk the edges all around your own grave
And the gods, they are silent
Or can not be found
Searching your mind for correspondence from
Joseph and Mary and their only son
Is their silence something you have done

No

And in the end what have you defied
To end up so nearly crucified
Just let me know when you decide
That all hope is gone

Come and see him dying
For it's really quite a show
Walking on a wire
Though he never seems to know
Even when he's falling
You can see a little smile
Figures that he's flying
Only for a little while

The ground is rushing towards him
But he never sees it there
Lives his life in pieces
Always taking every dare
What will be the ending
Well i'm sure that I don't know
The ground is getting closer
Come and see the show
See the show
See the show
See the show


Да, знам, че това е втори пореден пост с песен на Savatage. Нещо съм зациклила на тях. Имат си попадения на моменти хората.


Come and see him dying
For it's really quite a show
Walking on a wire
Though he never seems to know
Even when he's falling
You can see a little smile
Figures that he's flying
Only for a little while


Нарочно копирах това още един път, защото е много напомнящо и много точно. Сигурно съм го повторила просто за спомена, не знам, онази другата аз може и да знае.


Абе песента е хубава.

Savatage - If I Go Away

Somewhere on that long lonely road
We all stand alone
Looking for clues
From our different views

In the dark I've called out your name
It echoes in vain
Over again
In an empty room

If I go away
What would still remain of me
The ghost within your eyes
The whisper in your sighs
You see
Believe
And I'm always there

Staring down a long empty hall
Pictures on walls
All with your name
But it's not the same

Searching for the chord I can't hear
Been searching for years
It's somewhere inside
But it's well disguised

If I go away
What would still remain of me
The ghost within your eyes
The whisper in your sighs
You see
Believe
And I'm always there

Someday I'll take a chance
You find them where you can
They tend to slip away
Those doors to yesterday

Forever is a long time they say
Maybe some day
I'll meet you there
If you've time to spare
Tell me then
Where I can go
Where they won't know
Who I have been
Can we start again

And if I go away
What would still remain of me
The ghost within your eyes
The whisper in your sighs
You see
Believe
And I'm always there



Много я обичам тази песен, защото ми е толкова прекрасно-дъждовно-тъжно-сладко-горчиво-мечтателна, това беше ебати прилагателното.

В момента навън вали дъжд от моя. силен, сивкав и привидно безкраен. Мда, този вид дъжд е мой, ако случайно някой се съмнява.

Иначе разсъждавам върху същността на изблиците на ирационалност. Успокояващо е, защото нищо не съм измислила.

... вървя по улицата без да бързам и ям недоузрели череши, защото знам, че не бива да пристигна твърде рано.

... пея си по пътя към спирката и си представям как двете с Ел бихме пяли същата песен.

... на една от спирките на 111 чака стара жена и когато автобусът спира, тя почти се затичва към предната врата, от която слиза дядо с каскет и бяла риза, бабата го хваща за ръката и обляга глава на рамото му, а аз с неприкрита надежда си мисля, че Шекспир греши.

... едно малко циганче ме гледа от седалката с широко отворени очи и уста, аз се усмихвам, но то е погълнато от заниманието си да ме изследва и дори не отвръща на усмивката, но в тъмнокафявите му детски очички за момент блесва критичното одобрение на петгодишните, и денят ми става хубав.

... вървя много бавно, но нещо ме дърпа, знам, че не бива, защото 10:46 в неделя сутрин е рано, иде ми сама да се ухапя, но натискам копчето (почти намразвайки се) и телефонът звъни, а от другата страна се чува нечленоразделен току-що-събуден звук, който измъква от гърлото ми нещо средно между смях и извинение, но всичко става по-ярко.

... усмихвам се на факта, че не мога да отговоря на въпроса защо се усмихвам.

току-що се върнах. и сега, в паузата между подреждането на багаж и занимаването на сестра ми, докато всички останали търчат да правят нещо друго, реших, че ми се пише. щастлива съм, че се прибрах, пет дни с нашите ми дойдоха в повечко май... добре че Митко беше там, да има с кого да се лигавим и кого да бия. и кой да ми се смее, за да не се чувствам прекалено сериозна. ;D

успокоих се по един въпрос - вече съм сигурна, че в мен все пак е останало нещо детско. Смолян беше същият, съвсем същият, защото можех да го погледна по същия начин, така, както го гледах, когато бяхме там с баба и дядо. била съм... знам ли се на колко съм била. на малко. но открих в какво се е състояло цялото вълшебство на планината и на града, който стои малко като прибран в гънките й. а именно: това, че през тая една седмица (седмица и половина? две?), когато съм била там с баба, нито за момент не съм си помисляла, че ще си тръгна от надвисналите зелено-скалисти грамади и боровите иглички по земята. малко е глупаво как сега се опитвам да се науча да живея само в сегашно време, след като съм го можела толкова добре като дете. а тогава дори не съм имала нужда някой да ми го казва. но си го спомних, когато останах сама в Смолян, моят вечен Смолян, там винаги ще мога да съм дете, нали? нали. (но дори тогава нещо липсваше, дори тогава ти трябваше да бъдеш там, защото да съм дете с теб е много по-истинско, защото всичко с теб е много по-истинско.)

мисля, че ще запомня Пловдив като града със стихове по тротоарите. съвсем буквално го имам предвид това - като тръгнеш нагоре от центъра към Стария град по една уличка, на тротоара има широка по-тъмна плоча, на която е издълбан куплет от някакво стихотворение, което дори звучеше познато. винаги, когато отида в Пловдив, намирам там нещо мъничко и усмихващо, което не съм очаквала. обичам го този град. (и отново липсваше, толкова липсваше, че заспах незавършена.)

мисля, че малката ми пауза за лирични отклонения свърши. :)

п.п. мисля, че ще отида до Първа немска в някакъв момент, но ще се постарая да не съм много злобна с някои хора там, наистина. само леко. изобщо няма да оправдая на Сашо любимата поговорка, че "една жена срещнала друга змия", не... *невинни очички*

п.п.п. ще посъскам само малко, но то ще е от чиста сестринска солидарност, кой би си помислил, че аз съм злобно същество. :))

небето е тъмно-облачно-дъждовно-синкаво-сиво, а пък аз открих, че "Амели" е филмът, който най-бързо съм преосмислила. обикновено отнема поне няколко месеца, дори година. например Dead Poets' Society. който също е много хубав филм, и тази година май го схванах по-добре от всичките предишни пъти, когато съм го гледала. хубавите филми трябва да се гледат наново периодически (стигнах аз до мъдър философски извод).

не се сещам друг град освен София, в който както си вървиш, можеш да попаднеш на пустош, през която минават само две-три пътечки и една река с подозрителен кафеникав цвят. но е факт, че както си върви човек през Младост, може да се намери в средата на нищото, където, между другото, е много хубаво. има и кученца. вероятно въпросното място не става за строеж... и слава Богу, защото иначе щеше да бъде прегазено от тежките бетонени стъпки на прииждащия полу-соц квартал. и щеше да е разорано като всичко от Околомръсното нагоре. там прилича на лунен пейзаж и е също толкова проходимо...
друга особеност на София е звучната реч на автобусните шофьори. изразът "внимаай с таа тръба, щоту че ти отрошим главътъ" не може да бъде чут в градския транспорт на който и да било друг град, или поне не изказан по този типичен за местата, през които минава 111, начин.

вчера Къдрав Сава се вясна покрай училище да си прибира някакви книги от Теди (по-точно да преследва Теди до тях, за да му даде тя книгите). и аз реагирах доста неадекватно с истеричен смях, няма да изпадам в подробности защо, но просто... беше ми толкова смешно. xD
е, после не ми беше, защото Ел реши да обясни накратко абсолютно всяка простотия, която съм направила от две-три години насам, което не беше особено добра идея. даже бих казала, че беше отчайващо лоша идея, но... да. ще пропусна подробностите (отново), но общо взето изводът е, че явно не, не съм го преглътнала още тоя период, и не, не искам никой да се опитва да разказва живота ми вместо мен, особено на части, защото 1) не обичам да си го спомням, 2) мое шибано право е да не си го спомням, 3) ако преценя, че има нужда от разказване, това е нещо, което трябва да направя аз. тоест вбесих се. вбесяването ми мина бързо, но после се чувствах отвратително. и виновно. и... недостатъчно, и незаслужаващо. все едно тази аз, която съм сега, беше на косъм да се изгуби. а искам да съм нея във всеки момент, в който мога, защото това е свобода, която не бях откривала досега, и тя е по-голяма от свободата да съм когото и каквото си поискам. това е за другите, за всички останали, които имат наглостта да си мислят, че са я виждали, съжалявам, но с тях съм каквато реша, но не и нея. а тя за първи път е нечия. и само тя би могла да бъде достатъчна. и никой няма право да я покрива, да ме покрива, с глупави сенки от миналото ми. има по-важни неща от каквото и да било минало, а тя, аз нямам маска. не и в тези моменти. няма да ми го отнемете. не ме интересува, че звуча глупаво.

утре заминавам за няколко дни... нашите искат да ходим някъде. което значи, че си изпускам актьорското, а това е смотано. и неделя не бях, което го прави съвсем смотано. като пропусна седмица, започва да ми липсва. (имам лошия навик да се привързвам адски много.)

а съм вкъщи от около четири часа и половина, и това бяха дълги четири часа и половина. времето пак ми прави номера.

мисля, че преодолявам страхове, които не знаех, че съм имала. това е хубаво.

"... а нас няма да ни вземат нито в Рая, нито в Ада."
~ Боян в момент на прозрение (прав е)

именно, именно. това във връзка с предполагаемия край на света, за който не се е сетил. официалната версия е, че Христос ще се появи в пет часа пред НДК и ще го посрещнат едни хора с чаршафени роби върху дънките и маратонките. имат и плакат. а някои други ти дават листовки и ти казват "Бог да те прости". не знам колко точно трябва да си мръднал, за да кажеш това на някого, но, както се изрази един мой многоуважаван бивш учител, "пътят към 4ти километър е открит и магистрален". това беше едно от малкото верни неща, които този човек е казал през живота си. а ние с Ел открихме, че не сме за 4ти километър, а направо за 5ти, където вероятно ще отидем тези, дето няма да ни вземат нито в Рая, нито в Ада. "надежда всяка тука оставете", ама това трябва да го пише по-скоро над входа на АКС. междувременно се случи и друго откритие, а именно какво е буквалното приложение на израза "да ритнеш камбаната". или просто някой беше решил да се самоубие, удряйки японски гонг с глава. което е хитър начин за самоубийство. (гражданска защита предупреждава: внимавайте с уличните стълбове!) иначе всичко сочи, че краят на света наистина идва, като например кучетата се движат със свръхзвукова скорост, краката на зелените червеи (или гъсеници, не знам) не могат да бъдат преброени, времето прави някакви странни подскоци и има навика вечер да се разтяга, и Бойко Борисов днес ни изгони от читалището. не лично, но същата работа. представяше го един готин дядка. както и да е. иначе си направих домашното по история, да не повярва човек. и това сигурно също показва, че краят на света идва.

и да идва, и да не идва, "последните" дни определено са прекрасни. особено когато автобусите закъсняват, и обещавам да не се бода на рози повече. нито нарочно, нито без да искам. но само ако не изчезват под път и над път часовници.

п.п. втори пореден несвързан пост. потвърждава версията, че съм за 5ти километър, въпреки че технически съм поне за 8ми (как го пресметна, не знам).

п.п.2 но мисля, че ми харесва да пиша несвързани постове.

слушам песни на руски и разбирам около една дума на всеки три. и съм в състояние на особен вид неуловимо щастие въпреки факта, че до седем и половина утре сутрин остават почти 12 часа. искам също така да отбележа, че шалът ми е син, а не зелен, независимо от това какво казват някои хора, и освен това още не е открит начин да накараш часовник да се изпари, нито да накараш най-дебелото и мързеливо куче в радиус от около 23 километра да бяга, но затова пък ако на една кола се сложи лампичка отзад, за да се движи със скоростта на светлината, и желязо и магнит отпред, за да върви постоянно, без да спира, е възможно да се забави времето (да живей физиката и нейното практическо приложение!). като добавка към всичко това, всичко се е побъркало и затова днес цял ден вали през пет минути, изсъхва и пак вали, като междувременно явно е настъпил и размножителният период на малките оранжеви буболечки. иначе, хора - не яжте bake rolls, защото и кучето не ги иска даже!

п.п. Румба, честит рожден ден ^^

Уолт Уитман е толкова прав. 

Защото чудеса се случват и в час по биология, когато пролетта наднича между щорите (нищо, че навън малко вали). Обичам люляци и дъжд. А чудеса се случват, когато се чувствам само за миг способна да разчупя парченцето кекс (от на баба) и достойна да отпия от капучиното на Руми (което тя ми предлага, защото в момента искаме да си дадем нещо една на друга), и те стават също толкова свещени, колкото хляба и виното. "Само за миг", каза той, "само за миг си представете, можете да спрете след това". Как бихме могли, след като само за миг сме си представили? Не можеш да си представиш, че обичаш някого. То е само наистина. И после не ставали чудеса. "Да", каза той, "всеки човек може да бъде". Да бъде, да бъде, да бъде, да бъде, да бъде, обичам да бъде. Обичам. Всичко.

И до края на живота си ще обичам, ще си представям и ще си лъскам обувките заради Дебелата лелка на Сиймор. 

Знаеш ли, че в момента сме почти невъзможно близки? Четеш ме. Чуваш думите ми в себе си, прочетени от гласа, който изговаря мислите ти. По-близки не бихме могли да бъдем, а сме, само за минута. 

Обичам те. 

Само за миг и завинаги.

Мразя утайката в чаши от чай, когато се развали топлото съвършенство в ръцете ми. И я няма магията. Вълшебството на чашите чай е ужасно лъжливо и кратко, защото те побират толкова малко, а за истинска буря трябва океан. Да си представя океан и да мисля за тебе. Да си представя тебе и да мисля за океан. Но тогава съдържанието на чашите става от сладко - солено.
Понякога презирам всичко, което е крайно. Не бива така. Най-хубавото нещо на света са краищата.
Затова залезите са тъжни, а те са всичко, което остава на моя Малък принц, след като загине Розата и всички други рози загубят смисъла си.
И тогава можеш само да гадаеш по утайката от чая.